.RU

МАЛКИЯТ КАЙЛАС И СЪКРОВИЩНИЦАТА НА КАМЪКА ШАНТАМАНИ - Мулдашев в обятията на шамбала ернст


МАЛКИЯТ КАЙЛАС И СЪКРОВИЩНИЦАТА НА КАМЪКА ШАНТАМАНИ



Интуицията ми подсказваше, че тази красива заснежена пира­мида откъм западния склон на Големия Кайлас е може би загадъч­ният Малък Кайлас и че в него е скрита една от най-големите тай­ни на древността. Ненапразно Тату спомена, че по своята значи­мост той не отстъпва на Големия. Сравнително малката пирамида сякаш ми казваше: „Аз съм чудо!"

Пирамида върху три стълба

Най-сетне намерихме място, откъдето Малкият Кайлас се виж­даше по-добре. По своите размери наподобяваше 15-17-етажна сграда. Беше разположен върху основа, състояща се от ари доле­пени каменни стълбове. От тази позиция се виждаше само част от основата, но докато оглеждахме дъното на урвата, заедно с Равил определихме, че височината на въпросните стълбове е не по-мал­ка от 600-800 метра.

До бялата, блестяща от сняг пирамида на Малкия Кайлас, мо­жеше да се стигне само по въздуха или... по извънредно стръмния склон от върха на Големия Кайлас. Изкачването на Големия Кай­лас обаче се смята за светотатство. Човек, опитал се да извърши подобно деяние, не само е обречен на гибел, но получава и най-жестоко наказание на онзи свят. Затова и тибетеца Гелу често пов­таряше, че „на върха на Кайлас могат да седят само боговете."

Изобщо не се съмнявах в пирамидалната форма на Малкия Кайлас, въпреки че беше покрит със сняг. Беше ми ясно, че няма как да е естествено изсечена скала и представлява изкуствено пирамидално съоръжение.

В такъв случай обаче възникваше въпросът как е била издиг­ната на толкова недостъпно място. Обичайните твърдения, че пирамидите са били построени от роби, които не са познавали колелото, битуващи сред египтолозите, тук очевидно бяха не­приложими.

Кой би могъл да се изкачи на площадката, където се издига­ше пирамидата на Малкия Кайлас? Да не говорим, че изобщо не би могъл да довлече дотам каменни блокове. Най-вероятно тя е била специално изградена, за да е напълно непревземаема.

Завладян от тези мисли, аз се прехвърлих на съседното възви­шение, за да разгледам от друга гледна точка Малкия Кайлас. Съв­сем неочаквано отново видях куличката.

- Равил, ела насам! И вземи видеокамерата със статива.

Заснехме я на фона на Малкия Кайлас, макар да се смрачаваше и естествено не можехме да се надяваме на качествена снимка. Все пак ми се искаше да разполагам със снимка на куличката за-

едно с Малкия Кайлас, пък била тя и лоша. Кой знае защо имах усещане­то, че от куличката някой наблюдава Малкия Кай­лас от... подземния свят. Вероятно неговата роля наистина беше прекале­но значима!

Езотеричните науки и източните религии твър­дяха в един глас, че под­земният свят съществу­ва, населен със свръхсъ-вършени хора, които ни наблюдават, но ни влия­ят само в особени ситуа­ции, като въздействат преди всичко върху на­шите мисли. Те сякаш ни ръководят, но не ни уп­равляват, и свято се при­държат към божествения постулат, според който по своята същ­ност човекът е саморазвиващ се индивид.

Как обаче ни наблюдават от дълбините на подземията?

Как влияят върху хода и характера на нашите мисли в прелом­ни исторически периоди?

С какви механизми осъществяват наблюдението?

Напълно ясно осъзнавах, че в този град, разположен почти под небесата и съставен от пирамиди и други странни конструкции, трябва да се мисли нетрадиционно. Пред мен беше оживяла една приказка - приказка, която ламите са предавали на хората, без самите те да подозират колко дълбока е по своята същност.

- Шефе, да тръгваме. Съвсем се стъмни - прекъсна мислите ми Равил.

- Сега, сега... Събери нещата.

Камъкът Шантамани



Мислите ми се въртяха в лудешки ритъм. И изведнъж в дълби­ните на мозъка ми нещо прещракна.

- Малкият Кайлас съхранява легендарния камък Шантамани -зявих уверено аз.

На път към лагера размишлявах защо древните са оставили на толкова недостъпно място, при това специално изградено, имен­но свещения камък Шантамани. Спомних си как ламите са разказ­вали на Николай Рьорих, че камъкът е бил докаран на Земята от крилатия кон Лунг-Та и поставен върху купола на Шамбала. Спо­ред тях в определени периоди той свети и то толкова ярко, че лъ­чите се виждат от стотици километри. Нямах никакво основание да отричам, че величественият Кайлас не е куполът на Шамбала. Всички проучени легенди твърдяха същото.

А и нали неотдавна немските поклонници бяха видели сияние. Нима е светел Малкият Кайлас? Нима пристигането на нашата ек­спедиция е съвпаднало с някакъв особен период, обозначен с „раз­палването" на камъка Шантамани? Но в такъв случай снегът върху Малкия Кайлас би трябвало да се разтопи. Ами ако процесът про­тича без топлинен ефект? Може би става дума за особена енергия, непозната за съвре­менната наука. За как­во обаче е необходимо сиянието? Не знаех, а и едва ли някога щях да узная.

Натрапчивите въп­роси продължаваха да ме преследват. Нима камъкът Шантамани има пирамидална фор­ма и размерите му съ­ответстват на Малкия Кайлас? Какво ли ще се случи, ако се мах-

не снегът от пирамидата? Нима ще се открие легендарният ка­мък? И какъв ли е на цвят? От какъв материал е? Каква сила е заключена в него? Как се проявява тя и върху какво влияе? Наис­тина ли от куличката някой постоянно го наблюдава? Защо е бил донесен на Земята?

Поспрях и разтърсих глава, за да се освободя от поредицата въпроси, които все повече ме объркваха. Макар че какво толкова учудващо имаше, след като беше ясно, че в реалния свят безспор­но съществува нещо, което е неподвластно на ума ни и е трудно за осъзнаване като самия Град на боговете, в района на който се намирахме. С вътрешното си чувство усещах, че камъкът Шанта-мани е може би онзи механизъм, чрез който многоликите хора от подземната Шамбала четат нашите мисли и ни въздействат през определени важни исторически периоди.

- Равил! Наближава краят на 1999 година! Скоро ще встъпим в третото хилядолетие. А Кайлас е излъчвал светлина наскоро... -промълвих аз, задъхвайки се от бързото ходене на височина 5000 метра.

- Тук се крие някаква зависимост...

- И на мен така ми се струва.

Съвсем се беше стъмнило. От време на време палех фенерче­то, за да поглеждам компаса. Според изчисленията трябваше вече да сме в лагера.

- Нали Селиверстов обеща да свети! Къде е той, дявол да то вземе?! - гневно произнесох аз.

- Шефе, отпред нещо сякаш изпръхтя. Да не би да е якът? Мо­же би Сергей е започнал да товари багажа... - прозвуча зад мен недоволният глас на Равил..

- Къде по-точно?

- Ей там - Равил махна с ръка.

Нанесох поправките в изчисленията си и наново потеглихме. Изведнъж отпред съвсем ясно чухме тропот и пръхтене.

- Това е якът - въздъхнах облекчено. - Изглежда се е отдале­чил от лагера? Хайде да викаме.

- Ехо-о-о... - гласовете ни се разнесоха по тибетските клису­ри, нарушавайки спокойствието в Града на боговете.

отговори ни познатият гърлен глас на Селиверс-

- Ехо-о-о. тов.

Щом се приближихме към лагера, раздразнено попитах:

- Защо не светихте?!

- Как да не сме светили! Да не би да сме малоумни! - възмути се Селиверстов.

- Не се виждаше нищо!

- Как така не се е виждало? - смутено промърмори Селиверс­тов, като се показа зад яка.

- А вие виждахте ли нашето фенерче? -Не.

- Странно, ние постоянно давахме светлинни сигнали? - изу­мих се аз.

- Нямаше никаква светлина! През цялото време мръзнех от­вън.

- Странно, много странно. Добре поне, че не ни нападнаха ди­ви псета!

В палатката гореше газовият котлон. Сергей и Рафаел ни сипа­ха по чаша разреден спирт и ни приготвиха гореща супа от ки­тайските пакетчета.

- Вкусно ли е? - попита Рафаел.

- Не много - избоботи Равил.

- Видяхте ли интересни неща? - смени темата Селиверстов.

- Да! - отговорих с една дума.

Върху спалния чувал до газовия котлон дремеше нашият во­дач. Приседнах до него и внимателно, за да не го залея със супа­та, докоснах рамото му.

- Тату! Извини ме, моля те! Онази малка пирамида върху три­те стълба откъм западния склон на Кайлас... според теб тя ли е Малкият Кайлас?

- Коя-коя?! - трепна той.

- Равил, покажи я на видеокамерата!

Няколко минути двамата преглеждаха заснетите видеоматери­али върху дисплея на камерата.

- Да! Това е Малкият Кайлас! - уверено заяви накрая Тату.

- Кажи, винаги ли е покрит със сняг? - попитах го аз. - Стран-

ното е, че се намира на онова надморско ниво, където снегът се е задържал тук-там, а той самият е покрит с плътен слой, както е на по-високите места.

- Малкият Кайлас винаги е покрит със сняг - с достойнство потвърди Тату. - Дори когато се случват горещи лета и на Голе­мия Кайлас остава малко сняг, там никога не се топи. Наоколо се чернеят камъни, а върху него -^снежна шапка.

- И защо? Да не би да се самоохлажда?

- Не знам.

- Тату, чувал ли си за камъка Шантамани? - нарочно се втора­чих в него.

- Да... и какво от това? - смръщи се той.

- Малкият Кайлас не е ли легендарният камък Шантамани? Или... може би камъкът е скрит вътре в пирамидата?

- Аз съм обикновен човек. Не ми е разрешено да зная - сведе очи Тату. - Но съм сигурен, че по своята значимост Малкият Кай­лас не отстъпва на Големия.

- Вероятно е свързан с Шамбала - промърморих си аз.

В онзи миг все още не знаех, че скоро нашите разсъждения ще стигнат до идеята, че вътре в Малкия Кайлас наистина се крие основната програма за живота на земята, осъществена... в Града на боговете.

Сутринта ни посрещна с безоблачен студ. Снимахме се на фо­на на Кайлас с руското знаме. След като приключихме с товаре­нето на багажа, събрах групата:

- Вчера ми се стори, че върху една от скалите видях изображе­ние на човешко лице. Моля ви, оглеждайте се по-внимателно.

КОЙ Е ПОСТРОИЛ ГРАДА НА БОГОВЕТЕ



Керванът тръгна напред. Вървяхме в красив каньон. Липсата на ,нашия" як, който вечнб ми закриваше гледката, изглежда за­радва всички. И само Сергей Анатолиевич изглеждаше леко обез­покоен.

Крачех бавно и се вглеждах внимателно в обкръжаваищте ни скали. Не виждах обаче изображението на лицето. Явно вчера не бях запомнил съвсем точно местоположението му.

- Струва ми се, че трябва да е ей там... Не, не, може би там... - повтарях аз. - Да не би пък да ми се е сторило? '

Най-сетне издадох победоносен вик:

- Ето го!

- Къде? - закова се на място Селиверстов.

- Виждаш ли поредицата от скални фигури. Едната половина на лицето е разрушена, но другата се е запазила. Поне изглежда сносно. Личат устата, носът, брадичката и едното око. Дори и ед­ното ухо се вижда.

- А-а-а! - извика Селиверстов. - Видях го най-сетне! Преди гледах в другата посока. Наистина е впечатляващо! Лице на мъ­жествен човек, истински атлант! Това не е някакво съвременно хлапе с мека китка!

- Естествените пукнатини в камъка понякога образуват стран-

ни съчетания, които имитират очертанията на различни предмети - скептично отбеляза Рафаел Юсупов.

- На предмет - да. Но на лице - не! - възрази Селиверстов.

- И откъде сте толкова сигурен, Сергей Анатолиевич?

- Защото лицето изразява мъжественост и сила. Виждали ли сте предмет, който да изразява мъжественост и сила? Това лице е одухотворено от творческия порив на скулптор. Затова е беляза­но от духовност и всеки, който го гледа...

- Какво гледа?

- Него, разбира се! - възкликна Селиверстов, разглеждайки лицето на Рафаел Юсупов. - Искам да кажа, че човек не само раз­глежда, но и усеща скулптурата.

- Какво общо има обаче барелефът със съвременните мом­ченца с меки китки? - Рафаел Юсупов изгледа накриво Селиверс­тов.

- Нищо, разбира се. С това сравнение се постарах да подчер­тая мъжествеността в израза на каменното лице.

- Половин лице - уточни Рафаел Юсупов.

- Каква е разликата?! Едната половина е разрушена, но втора­та запазва общото излъчване.

- Да, разбира се. Дори половин лице може да предаде мекостта на китката - язвително го парира Ра-фаел.

- Какво общо има пък това? Искам да кажа, че изображението на каменното лице...

- На половината лице...

- Добре, де... Изобразеното върху камъка половин лице е оду­хотворено. Ама престанете да ме прекъсвате! - не на шега се раз­сърди Селиверстов.

- Няма, няма.

- Исках да кажа - концентрира

мислите си Селиверстов, - че мъжествеността на израза не е при­съща за съвременния човек.

- Който се отличава с мека китка - язвително го захапа Рафаел Юсупов.

- Искам да кажа - Селиверстов го изгледа строго, - че изразът на лицето, издялано в Града на боговете, е съвсем различен от това на съвременния човек. И какъв е изводът, който можем да направим?

- Какъв?

- Върху скалата е лицето на човек от предходна цивилизация -успя най-сетне да формулира мисълта си Селиверстов,

Докато скицирах и слушах техния диалог, си мислех, че скал­ните пукнатини може би наистина случайно имитираха формата на човешко лице. Но напълно възможна беше и хипотезата вър­ху скалите да са били издялани лица и фигури, а днес да е оста­нало само това единствено лице, пр-точно - половин лице. Вя­търът и водата са си свършили работата. Така че имахме доста­тъчно основания да анализираме изобразеното върху скалата и в тази насока.

Според резултатите от хималайската експедиция от 1996 годи­на, когато целенасочено реконструирахме външността на хора от

предишни цивилизации, излиза­ше, че изобразеното лице принад­лежи или на човек от нашата арийска раса, или на представи­тел на атлантите. Познавах отлич­но чертите им, но разр>тшенията не ми позволяваха да конкретизи­рам отговора на поставения въп­рос. Все пак твърдението на Се­ливерстов за задължителната мъ­жественост в израза на атлантите според мен не беше достатъчно обосновано.

„Жалко, много жалко", него­дувах вътре в душата си, тъй ка­то бях убеден, че най-вероятно лицето принадлежи на някой от строителите на Града на богове­те. Но за да отговорим на въпро­са дали е атлант или ариец, тряб­ваше да изградим доста на брой хипотези за датирането на граде­жа, за прилаганите строителни технологии и - най-важното - за предназначението на божествения град.

Още веднъж огледах тибетски­те скали, прибрах експедиционния дневник в сака и изкомандвах:

- Да тръгваме!

Монументът Гомпо-Панг



Настроението ни беше отлично. Кой знае защо, усещах, че скоро ще отговорим на горещия въпрос. Вървяхме с равномерна крач­ка. Зад завоя плавно, като на кино, изплува огромна, висока около 800 метра екзотична конструкция, която поразително се отлича-

ваше не само от обикновените тибетски планини, но и от всичко, което вече бяхме видели до момента.

- Какво пък е това?! - не се стърпях аз.

- Прилича на латиноамериканска пирамида - каза Селиверс-

тов.

Сравнението ми допадна, макар че не намирах прилика с мек­сиканските пирамиди, които съм посещавал. Екзотичността на мо­нумента обаче изискваше той да бъде обозначен с някакво също толкова екзотично название. Та нали за руснака сами словосъче­танието Латинска Америка му намирисва на екзотика. Все още не знаех, че сме се изправили пред легендарния монумент Гомпо-Панг, пред който хората се покланяха, повтаряйки в,молитвите си: „О, Велики Боже на времето, опрости ми греховете!". Не зна­ех, че последвалият подробен анализ логично ще ни доведе до извода за наличието в човешкото тяло и на „тяло на времето".

Отделих се от групата и по навик започнах да обикалям възви­шенията, за да направя максимално обемен вариант на скицата. Докато рисувах, забелязах върху латиноамериканския монумент нещо като човешки фигури.

- Дайте бинокъла! - провикнах се аз.

Легнах, за по-удобно опрях бршокъла на камъка до мен и вни­мателно разгледах изображенията.

- Сякаш са четирима. Върху рамото на най-високия се вижда малко дете. Да не би

да се размножават чрез пъпкуване? А ония двамата сякаш са седнали в позата на Буда, което е ха­рактерно и при фено­мена сомати. А това да не би да е летяща чиния? Близо до нея има четири кръга. А тази „примка", изоб­разена в горната част

на монумента? Отстрани, в западната част, има нещо като стъл­ба. Отдолу сякаш е достроена стъпаловидна пирамида - мърмо­рех си аз и скицирах. И си представях, че някога монументът е бил извънредно красив и е искрял в багри - сякаш върху пано е посочвал възловите моменти от формирането на живота.

Беше ми напълно ясно, че такава „художествена изработка" може да е работа и на творчески настроения вятър, но все пак нямах правото да си позволя лукса да бъда скептичен. Като учен бях длъжен да анализирам видяното, дори да допусна в разсъжде­нията си и доза фантазия. Още повече че е логично подобен гран­диозен монумент да е покрит с древни фрески. С каква цел обаче са били изобразени?

Приседнах и се опитвах да накарам мозъчните си гънки да за­работят по-ефективно.

Градът на боговете е бил построен от представители на четирите раси



Да допуснем, че хора от четирите основни човешки раси са участвали в градежа на Града на боговете, тъй като в Шамбала са се запазили Най-добрите от най-добрите. Беше напълно оче­видно, че сред тях не са присъствали арийци, тоест ние.

Огледах гигантския латиноамерикански монумент и се убе­дих, че с никакви наши, дори и най-съвременни методи той не би

могъл да бъде пост­роен. А и отдавна об­съжданата от нас хи­потеза, че арийската раса е била отново клонирана тук от „се­мето на ранни арий-ци", загинали по вре­ме на Всемирния по­топ, говореше в пол­за на твърдението, че Градът на боговете е бил построен съв-

местно от предишните човешки раси, запазили се в тайнствена­та Шамбала.

Най-вероятно той е бил изграден в края на цивилизацията на атлантите. Както пише Елена Блаватская, те са загинали основ­но преди 830 000 години, по времето на Всемирния потоп, пре­дизвикан, както предполагаме, от изместването на земната ос с 6666 километра. Оттук следваше, че Градът на боговете е въз­никнал или преди потопа, когато е процъфтявала цивилизацията на атлантните, или скоро след него, когато най-добрите от тях са се спасили в Шамбала. Осъзнавах, разбира се, че връзката между построяването на Града на боговете и този период не е доказана, но тъй като той несъмнено е бил издигнат във връзка с

нещо изключително, кое събитие можеше да има по-голямо зна­чение за живота на Земята, освен изместването на оста на пла­нетата и последвалия я апокалипсис.

В книгите на Елена Блаватская беше отбелязано, че е имало и малък потоп, предизвикан от кометата на Тифон преди около 13 000 години, но интуитивно усещах, че по-вероятната дата е свързана с Всемирния потоп, макар да не разполагах с доказател­ства. Все още не подозирах с каква цел е бил построен Градът на боговете. Ще мине доста време, докато ние, групата учени от Уфа, най-после ще намерим отговора и на този въпрос.

Общото

дете

на Шамбала



Крайната дясна фигура от четирите, изобразени върху латиноа­мериканския монумент, най-силно привличаше вничанието - от ра­мото й сякаш се подаваше малко дете. Разбира се, обяснението му чрез „пъпкуване" не ме устройваше и ме изпълваше със скептици­зъм. Ако се абстрахираме от качеството на изображението, бихме могли Да предположим, че е показан процесът на размножаване при ангелоподобните хора чрез пъпкуване, за което пише Елена Бла­ватская. Но според нея и призракоподобните са се размножавали чрез пъпкуване и делене. При втората фигура - от дясно наляво (според предположенията - призракоподобен човек, нямаше обаче

никакви признаци за пъпкуване или делене. При третата и четвър­тата фигура (според предположенията - ле-муриец и атлант) по­добно тълкуване съв­сем отпадаше, тъй ка­то според Блаватская при тях вече е бил раз­вит половият начин на

Защо обаче втората фигура, тоест призракоподобюигг човек, не носеше белега на „пъпкуването", за разлика от ангелоподоб-

ния? Зашо?

За миг почувствах дори умора от безкрайното повтаряне на

това Защо, още повече че нямах никакви основания толкова подробно да разглеждам този въпрос. А и качеството на изобра­жението на човешките фигури върху монумента предизвикваше вътрешен смут, който клонеше към облекчаваш ситуацията скеп-тицизъм. От дълбините на душата ми обаче нешо ме тласкаше към вечното „Защо?", сякаш там бе скрито разгадаването на пред­назначението на Града на боговете.

И тогава изневиделица ми хрумна идеята, че и четирите фигу­ри са съпричастни към появата на единственото, общо за тях дете - малко ангелче, което се пъпкува от ангелоподобния човек на

Шамбала.

Общо дете на Шамбала?! Какво пък е това? Нова холографска

или ангелоподобна форма на живот?!

Астаман Биндачарая и старшият човек бяха споменали за ня­какви нови ангели, свързани със свещения Кайлас. Максимално напрегнах ума си, но не открих никакви разумни аналогии. Да не би Шамбала да е създала тук нов ангел?!

В този миг все още не разбирах колко важна ще се окаже тази идея и как след време отново ще се появи, но вече на различно качествено ниво.

Хора от Царството на мъртвите

също

са строили

Града

на

боговете

Отчаян от бъркотията в главата ми, аз се отказах да анализи­рам фигурите и се вгледах в двата силуета, седнали в позата на Буца. Очевидно тук беше изобразен феноменът сомати - само-консервацията на човешкото тяло. Точно в тази поза хората, из­паднали в това състояние, запазват телата си в продължение на хиляди и милиони години, съставяйки по този начин Генофонда на човечеството. Спомних си разказите на ламите за Царството на мъртвите и си представих, че под нас лежи градът на мъртвите -неговата столицата. Там най-добрите синове и дъщери на различ­ни земни цивилизации пребивават в покой и външно наподобяват мъртви тела, но в царството кипи духовен живот, необременен от телесната обвивка.

Добре осъзнавах ролята на Генофонда на човечеството, тоест Царството на мъртвите. В случай на глобална катастрофа „мърт­вите тела" ще оживеят, ще излязат от състоянието на сомати и ще възродят телесния живот на планетата. Някъде дълбоко в душата ми се зараждаше мисълта, че Цар­ството на мъртвите не е само „склад за човешки тела", а особе­на форма на живот на земния чо­век, също толкова необходима за баланса на планетата, както и сак-ралният съюз на земния човек с подземната Шамбала.

Навярно и хората от Царство­то на мъртвите също са участва­ли в строителството. Защо иначе са изобразени върху монумента, където може би са представени... всички строители на Града на бо­говете.

Задуха студен вятър. Сложих си качулката и приседнах върху

близкия камък. Мислите ми продължаваха да се реят в безпоря­дък, опитвайки се да налучкат вярната посока, която би прояснила загадъчната роля на каменните изображения. Как мъртвите са учас­твали в строежа на Града на боговете?! Как са го правили? Съжи­вявали ли са телата си или са използвали само енергията на духа?

Тогава нямах никаква представа, че древните вавилонци са изоб­разявали света като съчетание от три съставни елемента - живот върху повърхността на Земята, живот в подземната Шамбала и живот в Царството на мъртвите. От книгите на Блаватская знаех, че в състояние на сомати освободеният човешки дух живее в от­въдното, но е свързан с привидно мъртвото тяло чрез „сребърна нишка". Във фракталния свят на отвъдното той може да пътешес­тва в различни пространствени измерения, като остава свързан със своето консервирано триизмерно тяло.

Ами ако освободеният от тялото дух е способен да се прехвър­ли в друго пространствено измерение и там, в неизвестния и приз­рачен за нас паралелен свят, мобилизира петия елемент - пара­лелния човек. А той, осъзнал енергийната мъдрост на любовта към Бога и в името да се помогне на нашия триизмерен свят, къ­дето се намира и неговото консервирано триизмерно тяло, задей­ства чудодейната енергия на петте елемента. Ненапразно Бомпо-лама твърдеше, че Градът на боговете е бил построен с тях. Хора­та от Царството на мъртвите са помогнали тази енергия да бъде мобилизирана, понеже само те знаят къде и в кой от паралелните светове съществуват кристално чисти хора, способни чрез искре­ната любов към Бога да я мобилизират, за да помогнат на нас -обременените със злоба, завист и алчност... Нима така е бил изг­раден Градът на боговете?

Изправих се, без да откъсвам очи от монумента, който нелепо бях нарекъл латиноамерикански. Усещах се глупав, безсилен и недорасъл пред величието на мирозданието, което не можех да проумея.

Петият елемент на паралелния свят



Силен порив на вятъра внезапно дръпна от ръцете ми експе­диционния дневник. Хукнах да го гоня и щом отново го взех в

ръцете си, усетих ра­дост - най-обикнове­на, елементарна, три­измерна радост, по­добна на онази, която изпитва котенце, уло­вило мишка. „Хайде да помисля още - ка­зах си на глас. - Как­во ли е това нещо, ко­ето наподобява летя­ща чиния? А и тези четири кръгчета до нея..."

Отлично разбирах, че разсъжденията ми ще приличат на „фан­тазиране по свободна тема". На пръв поглед те изглеждаха недо­казани, а аз самият не бях убеден дали изображенията не са дело на вятъра. Но кой може да забрани на даден човек да мисли, пък бил той и сравнително примитивен триизмерен индивид! Та нали Бог разкрива истината само на онези, които мислят и с цялата си душа призовават към овладяване на знанията.

Не ми харесваше, че върху скалата е изобразена летяща чиния. Честно казано, съмнявах се, че древните ще представят свой ле­тателен апарат редом с изображения от такъв ранг като четирите основни човешки раси и Царството на мъртвите. И ние не бихме включили изображения на самолети, ако отразяваме епохални ис­торически събития. С тези четири кръгчета и елипсата, вътре в която имаше още две, сигурно е изобразено нещо значимо и вели­чествено. Но какво?

И изведнъж, без каквото и да е напрягане, сред безпорядъка от мисли в главата ми изплува предположението, че по този на­чин е била показана енергията на петте елемента, с помощта на която, както пишеше в тибетските текстове, е бил построен Гра­дът на боговете. Можеше да се допусне, че четирите кръгчета са четирите елемента - огън, вода, земя, и вятър, а петият елемент - човекът, е бил пренесен в нашия триизмерен свят от друго из-

мерение с помощта на изкривено под форма­та на сфера простран­ство, за да мобилизи­ра единната енергия на петте елемента. То­ест в нашия триизме­рен цвят е бил прех­върлен човек от пара­лелен свят, способен да изиграе ролята на петия елемент.

Но защо вътре в овала беше нарисувано не едно кръгче - символ на петия еле­мент, а две? Не намерих друго обяснение, освен че чрез второто кръгче символично е изобразен човек от Царството на мъртвите, без чиято намеса петият елемент не би могъл да бъде мобилизи­ран за нуждите на нашия триизмерен свят.

Стоях под силните пориви на студения вятър и усещах как в мен се надига ропотьт на негодуванието, че зная толкова малко и съм принуден да ръзсъждавам прекалено умозрително. А и не­приятният ми навик непрекъснато и винаги да правя аналогии и изводи...

Тогава все още слабо разбирах, че родените от интуицията или логиката изводи и умозаключения имат свойството да се натруп­ват, както и реалните факти, постепенно да се подреждат в строй­ни линии, да се пресяват през ситото на научния анализ и неочак-вано да подтикват човека към дадено важно заключение. Като учен, който не се страхува от оскърбителното презрение на маститите академици, се хвърляш да проверяваш експериментално тези факти и като получиш положителен резултат, изведнъж осъзнаваш, че съществува свят на мислите. Като изследовател нямаш правото да отхвърляш първосигнално нито една мисъл, дори и най-фан­тастичната. Кипежът на мислите в твоята глава е породен не само от желанието да се изявиш и благодарение на това да заемеш по-високо положение в човешкото общество. Той е свързан с факта.

че чрез познатия и същевременно тайнствен свят на мислите сме съединени с други варианти на разумен живот - Шамбала, Царс­твото на мъртвите, паралелните светове, за мисловните способ­ности на които знае само онзи, чийто ум е невъобразимо мощен. Онзи, който е създал и нас, и тях...

Отново приседнах върху студения камък и си представих, че енергията на петте елемента сигурно се е изстрелвала като проз­рачен лъч от очите на петия елемент - човека от паралелния свят. Той е пристигнал, за да ни съдейства в създаването на нещо гран­диозно, чиято роля още не разбирах.

Върху монумента над кръгчетата и елипсата ясно личеше ня­каква огромна примка. Опитах се да разбера дали е изображение или естествено сливане на пролуките в скалата, но не успях. Мах­нах с ръка - не ми достигаха нито знания, нито умствени способ­ности.

Стълбата към небето



Обърнах внимание на момчетата върху подобието на стълба, която се спускаше от западната страна на латиноамериканския монумент.

- Интересно, какво ли би могла да означава?

- Това е стълба към небето! -, без сянка на съмнение отговори Селиверстов.

- Стълба към какво? - реши да уточни Рафаел Юсупов.

- Към небето.

- А какво има там?

- Ами небе! Какво друго? В много легенди и митове се споме­нава за подобна стълба - започна да обяснява Селиверстов. - По нея човек може да се изкачи и да види небесния живот.

- Искаш да кажеш - намръщи се Рафаел Юсупов, - че ние сега виждаме истинска стълба към небето? И според теб как може да се изкачи човек? Та тя е почти вертикална! А и до нея има почти половин километър!

- Само хора, които умеят да левитират, тоест са способни да издигат своите тела над повърхността на земята, могат да стиг­нат до нея. Вие например, Рафаел Гаязович, няма да стигнете, за-

щото левитацията е нещо не­достъпно за вас. Твьрде при­земен човек сте.

- Искаш да кажеш...

- Че никога няма да се от­къснете от земната повърхност, защото сте прекалено повърх­ностен.

- Аз ли съм приземен и по­върхностен?!

- Без съмнение - отвърна Селиверстов.'- Нали не може­те да се издигнете във въздуха?

- Къде да се издигна?

- Не къде, а над какво. Прос­тете, но приземените хора не могат да се издигат във възду­ха, камо ли да стигнат до стъл­бата към небето.

- А ти да не би да можеш?

- Аз ли? Разбира се, че мо­га! ~ Селиверстов гордо се из­пъчи пред Юсупов.

- Как така?

- Моят дух може да се из­дигне и да долети до стълбата, докато тленното ми тяло ще ос­тане на земята и ще чака духът да се върне обратно в него. Аз мога да левитирам мислено, а приземените хора не могат, защо­то под летене разбират само левитация на тялото.

- И колко често левитираш? - подсмихна се Рафаел Юсупов.

- Как? Телом или духом? - погледна го Селиверстов.

- И в двата варианта.

- Духом левитирам, когато ме посещават възвишени мисли, а телом не умея.

- Ясно - разсмя се Рафаел. - Голямо тяло като твоето трудно

би могло да левитира. По-лесно е да изяде сто пелмени навед- нъж!

- Работата не е в пелмените, а в душевната сила. Ако е силен, духът повдига всяко тяло.

- Но не и твоето.

- Ей, вие двамата! Ако все пак успеете да се издигнете и да стигнете до стълбата към небето, къде бихте се озовали, като се изкачите по нея? - лукаво ги попита Равил.

- Без съмнение ще попаднем в паралелен свят - отговори Се­ливерстов. - Според мен стълбата е мястото, откъдето се влиза в тях. Само умеещите да левитират влизат в паралелните светове.

Прибрах моливите, компаса и бинокъла в сака и заявих, че е време да тръгваме. Поехме в редичка по маршрута. Отзад се чу:

- Не левитираме, а набиваме крак. Вървях и мислех за видяното. Изведнъж разбрах, че изображе-

нието на човешкото лице най-вероятно принадлежи на атлант, по­неже върху монумента личаха фигурите на представители на че­тирите основни човешки раси, а както се знае, атлантите са чет­въртата раса.

Пътечката ни изведе при малък манастир, разположен на стръ­мен склон. Огледах се във всички посоки, за да не пропусна нещо интересно, но неочаквано се спънах, паднах като подсечен и си ударих носа. Момчетата на мига ми помогнаха да се изправя, опи­паха носа ми, който бързо се подуваще, и започнаха да се шегу­ват, че сега вече изглеждам сурово и екзотично.

„Интересно, какво ли е лицето на Четящия човек?", помислих си аз.
2010-07-19 18:44 Читать похожую статью
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • © Помощь студентам
    Образовательные документы для студентов.